История на главните букви

В повечето азбуки по света не се различават главни и малки букви.

Без буквен регистър прекрасно се справят арабите, евреите, индийците и повечето азиатски народи. Писмеността често се определя от културния кръг, към който принадлежи народът. Различаването на главни и малки букви е характерно предимно за християнските народи. Освен в Европа буквеният регистър е приет в коптската и арменската писменост.
В антична Европа първоначално са употребявали само главни букви – т.нар. majusculus. В глаголицата и ранната кирилица също няма разлика между малки и главни букви. Но в един момент грамотността значително се разпространява и се появяват по-бързо изписваните ръкописни букви. Постепенно в латиницата през І – ІІ век на базата на ръкописното писмо възниква т.нар. minusculus, при който буквите получават „камшичета“ и „опашки“ – елементи, изнесени под или над реда. На базата на минускула се развиват редовните букви на латиницата, а маюскулът остава за специални случаи: монограми, вензели, така наречените инициали в украсените манускрипти. По-късно в латиницата на базата маюскула се развиват главните букви.
В кирилицата буквеният регистър се появява в началото на XVIII век, когато Петър Велики въвежда т.нар. граждански шрифт. В духа на европеизацията на руското общество реформата цели обликът на руските книги да се доближи до западноевропейските. В Западна Европа буквеният регистър е резултат на естественото развитие на латиницата. В руския граждански шрифт редовните букви имат формата просто на умалени по размер главни. По исторически причини в България са се наложили руски шрифтове, които масово се използват и досега. В шрифта българска кирилица повечето от редовните знаци имат форми, различни от главните, и са по-четивни. През 2014 г. е обявена гражданска инициатива за популяризиране и използване на българска графична форма на кирилицата.

Доц. д-р Палмира Легурска
работи в Секцията за етнолингвистика към Института за български език – БАН.

Четете повече в бр. 15, 11 – 17 април 2019 г.