От „Къщата с куклите“ до жълтите павета

Документален филм разказва за историята на Националния етнографски музей през отношението към традицията и развитието на София като столица

Документалният филм „От „Къщата с куклите“ до жълтите павета“ разкрива историята на Националния етнографски музей в контекста на развитието на София като столица на България. С фокус върху събирането и опазването на традиционната и градската култура е показана промяната на интересите, вкуса, стила, модата, бита и отношението на българина към обичаите от края на XIX век до съвременната дигитална ера.
„От „Къщата с куклите“ до жълтите павета“ вплита история и съвремие, човек и музей, живот и памет. С непоказани до този момент архивни материали филмът дава нов прочит на миналото. А погледът на историците, етнолозите, реставраторите и урбанистите добавя плътност и цялост на повествованието.
Специално място е отделено и на Княжеския дворец, като е акцентирано върху различните етапи – развитие, упадък и съвременно състояние. В лентата са разказани любопитни истории и факти за живота му – от първите балове, през дарената на Музея царска колекция с носии до реконструкциите за скриване на монархическите символи в интериора.
Главният герой в лентата обаче си остава преди всичко Националният етнографски музей. Неговата дейност не се състои само в излагането на артефакти, а преди всичко в издирването, събирането, съхранението и реставрацията им.

Във филма говорим за представата за традицията и преосмислянето в различните периоди, през които Националният етнографски музей е живял – царска, социалистическа и демократична България. Той е много повече от място, където се експонират редки и ценни предмети, защото през цялото това време изпълнява ролята на пазител на българското“, разказва сценаристът на филма доц. д-р Веселка Тончева от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към БАН.
Идеята за лентата е на режисьорката Екатерина Минкова. Заедно с доц. Тончева творят от години в полето на етнографския филм, а това, което в случая ги мотивира, е силното желание да извадят на бял свят непознати факти за културните институции, свързани със София. Успешно работят и с продуцента Тодора Радева от „Студио 24“ и оператора Борислав Георгиев. Филмът е реализиран с подкрепата на програма „Култура“ на Столичната община за 2019 г.
„Още през 2016 г. се опитахме да направим този филм. За нас годината бе знакова, защото се навършваха 110 години от обявяването на Музея за самостоятелна институция“, уточнява доц. Тончева. Независимо че не печелят финансиране, не се отказват и едва на третата година успяват.
Екатерина Минкова и доц. д-р Весела Тончева прекарват дълги часове в Държавния архив, където намират редица ценни документи, които илюстрират и подкрепят целия филмов разказ. „Документалният филм не е приказка, той трябва да се основава на факти“, категорична е доц. Тончева.
Основан през 1882 г., Музеят е сред първите създадени културни институции у нас. В началото т.нар. тогава Народен музей има три сбирки – етнографска, нумизматична и старовековна. През 1906 г.
Народният етнографски музей се отделя като самостоятелна институция. По този начин се превръща в първия подобен музей на Балканите. Етнографският музей е изграден по европейски образец. Първият му директор – етнографът Димитър Маринов, е изпратен на проучване из Европа от Министерството на просвещението. Тогавашният министър Иван Шишманов, на когото впрочем се дължи идеята за създаването на музеи в държавата ни, ясно осъзнава, че българите трябва да се стремим към европейското ниво. София трябва стъпка по стъпка да се превърне в столица на европейска държава.
„Музеят е част от това израстване, част от оформянето на София като столица. Много набързо ни се е наложило да пораснем“, казва доц. Тончева. В началото на века София все още е малък град.
В него започват да пристигат хора от всички краища на страната. Те са облечени в традиционни, а не в градски дрехи – почитат празниците и старите си обичаи. „Представяте ли си колко горди са били, когато са можели да видят изложените в Музея носии, същите като тяхното облекло“, разказва доц. Тончева. Тогава Музеят се помещава в малка къща на няколко етажа, намираща се на площад „Княз Александър Батенберг I“ – срещу Народното събрание. Преди да се превърне в музей, сградата е известна като Пансиона на госпожа Начевич. Още от самото начало хората назовават музея „Къщата с куклите“. А причината е, че там за първи път се показват манекени, внесени от Европа. Те са наричани фигурини – били са глинени и върху тях са поставяни носиите. По-късно Музеят има вече свое собствено ателие, където сами да изработват фигурините. Те са част от цяла сцена със замисъл и декор, пресъздаващ моменти от бита на българина. Оттук идва и заглавието на лентата – „От „Къщата с куклите“ до жълтите павета“ при Царския дворец, където днес се помещава Националният етно-
графски музей.
Любопитен факт е, че в началото на XX век всеки, посещавал София, иска задължително да види две неща – столичния зоопарк и „Къщата с куклите“. Заглавие от вестник от този период гласи, че който не ги е посетил, значи нищо не е видял. Отивайки в Музея, посетителите се надяват да видят традиционната носия от своя край. И установявайки, че такава липсва, след връщането си у дома изпращат на Музея облекло като дарение, за да бъде изложено – това е въпрос на регионална гордост.
За съжаление, през март 1944 г.
по време на бомбардировките над София „Къщата с куклите“ е напълно разрушена. Заедно със сградата е унищожена голяма част от колекциите. Проучването на Екатерина Минкова и доц. д-р Веселка Тончева показва, че единствените запазени фигурини, изработени в ателието на „Къщата с куклите“, се намират в Къщата музей на Иван Вазов в Сопот. Възстановката „Бръснарницата на Хаджи Ахил“ с фигурини на колоритните герои от разказа „Хаджи Ахил“ и повестта „Чичовци“ е подарък от името на тогавашния директор на Етнографския музей Ст. Л. Костов по случай откриването на Къщата музей през 1935 г. През 60-те години по политически причини тя е прибрана. А през 2003 г. фигурините отново са извадени, реставрирани и изложени.
След бомбардировките над София Етнографският музей се премества на ул. „Оборище“ 1, отстрани на Народната библиотека. Там музеят работи известно време и през 1954 г. държавата му предоставя за ползване източното крило на Царския дворец, а другата част остава за Художествената галерия. Етнографският музей получава наследство от царско време, но предава и дарява всички ценни предмети на Музея на София.
Във филма се разказва и за дейността на Образователния център към Института за етнология и фолклористика. Той отваря врати през 2019 г. и целогодишно се посещава от деца, които се запознават с български обичаи и традиции. Образователните програми са създадени по инициатива на консултанта на лентата гл.ас. д-р Иглика Мишкова. Извън програмите се провеждат работилници за мартеници, боядисване на яйца и изработка на сурвачки.
„Опитахме се да направим картина на всяко от времената, в които живее Музеят – казва доц. Тончева. – Когато се създава Музеят в края на XIX век, традиционната култура с обреди и празници е все още жива. След това, по време на социализма, се акцентира върху художествената самодейност, съборите, ансамблите, разделянето на материална и духовна култура. Сега имаме възможност да покажем всичко, но времето стана доста безкритично – всеки може да пише или да казва каквото си поиска, а всъщност колко от това е коректно или вярно, никой не следи.“
В лентата разказът върви хронологично, но в същото време се акцентира на знакови места от историята и разкази с личности, които са посветили живота си на този музей. Зрителите могат да проследят и много интервюта с хора, свързани по един или друг начин с Музея. Проф. Мария Блажева например разказва за модата по това време.
Във филма се открехва вратата и към хранилищата на знаковия за София музей. Той разполага с 13 фонда с общо 55 000 инвентарни единици. Показани са най-хубавите предмети – носии, грънци, хурки.
Любопитни истории се крият зад сбирката с хлябовете, която изчезва при бомбардировките през март 1944 г. Тогавашният директор на Музея Христо Вакарелски праща писмо до почти всички места в България с молба хората да направят хлябове и да ги изпратят в София с описание на названието и обичая, за който се приготвят. Мнозина се отзовават, месят хляб и го изпращат. След това в знак на признание селският глашатай бие тъпана и изказва благодарност на откликналите. С отливките от хлябовете се запълва загубеният фонд.
„От „Къщата с куклите“ до жълтите павета“ разкрива още много интересни подробности около историята на Националния етнографски музей и показва уникални кадри от София. Премиерата му вече мина, но прожекции ще има в рамките на Европейската нощ на учените (27 – 28 ноември).

Проф. д-р Владимир Пенчев, и.д. директор на Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей:

Документалният филм „От „Къщата с куклите“ до жълтите павета“ е направен много професионално и искрено вярвам, че той ще привлече по-голям интерес към Националния етнографски музей. Надявам се, че и в бъдеще ще има възможности да обогатяваме фондовете на една от най-старите културни институции у нас. И ще търсим модерни начини за представяне на българското културно наследство, разбирано не само като минало, но и като настояще. За да бъде реализирана тази цел, търсим всички начини, свързани с различни национални и европейски проекти. В по-голямата част от случаите срещаме разбиране от националните институции. Вярвам, че това сътрудничество ще продължи и занапред.

Свързани статии:

За по-качествен живот Дарение за българите в Албания Книгите сами ни намират Преоткрий себе си чрез филма