Димитър Маринов, актьор: Педагогът е артист в учителстването, той преобръща и осмисля животи

„Трябва да обичате живота, който имате, за да имате живота, който искате!“. Такива са думите на актьора Димитър Маринов към студентите, които обучава в академията за екранни изкуства Screen Acting Academy. Неговата изпълнена с драматични обрати съдба е пример за силата на вярата в собствения талант, извървял дългия път от репетиционните зали в софийския Дворец на пионерите до сцената на 91-вите награди „Оскар“, на която българският актьор вдигна статуетката за филма на Питър Фарели „Зелената книга“. „Талантът е даденост, но ако не се отработва ежечасно, и то с посока и цел, с вяра и мисия, той се обезсмисля. Талантът се изявява с работа, а работата развива таланта“, уверен е Димитър Маринов, който повече от 30 години живее и работи в САЩ. Но никога не забравя откъде е тръгнал, и споделя богатия си екранен опит с българските си студенти актьори.

Как актьорът и музикантът (творецът) у вас биха описали призванието на учителя?
– Да си учител, не е призвание, а дарба – или си роден с нея, или не. Призванието трябва да се извоюва и отстои във времето. Има голяма разлика между учител и педагог. Учителят преподава, а педагогът – дава. Педагогът е артист в учителстването. Педагогът преобръща и осмисля животи.
Той/тя са известните на всеки от нас като „любимия учител“. И ако се замислите, ще се съгласите, че от всичките учители в живота си има само един или двама, които сме запомнили като любими.

– Каква следа оставиха учителите във вашия живот? За какво сте им признателен и благодарен?
– Те начертаха моите пътища, така че аз самият да оставя следи за онези до мен и след мен. Благодарността е безкрайна, но важното е, че тези само няколко учители имаха търпение, разбиране и ме третираха като индивидуалност, а не част от „стадото“, под общ знаменател. Те ме научиха на подредба, дисциплина и чувство за отговорност. Макар че в детските и юношеските години това да е най-противно и досадно. Но те съумяха да го възпитат у мен, без дори да разбера. Мотивираха ме да мечтая смело и да вярвам в себе си.

– Спомняте ли си своите първи учители по цигулка и актьорско майсторство – кои са най-ценните уроци, научени от тях?
– Вера Златанова в Двореца на пионерите… Представете си 4-годишен хлапак с цигулка в ръце. Не, не може и да си представите: скърцаща, пищяща цигулка, никакво внимание и концентрация, изнервеност и нетърпение…
А тя, седнала на кожения фотьойл, с огромна усмивка, спокойна и търпелива. Това спокойствие с уникален подход ме преобърна и като по чудо ме превърна в онзи цигулар, който години наред обикаляше света като достоен музикант в първите цигулки на филхармония „Пионер“.
Невена Коканова и Мария Карел – двете жени, актриси и артисти, които „победиха“ цигулката с актьорското майсторство. Или по-скоро, откриха и извадиха актьора от музиканта, но и съхраниха двамата в едно. Невена Коканова, незавършила НАТФИЗ, ме научи: „Дипломата не определя или дава талант. Талантът е дарба. А успехът на този талант се постига с вяра и упорит труд, с дисциплина в името на другите“. Мария Карел ме „подреди“ в професионален аспект; последователност, съсредоточеност и занаят. Тя бе тази, която ме „свали от облаците“ и поведе в реалния свят на артиста. Тя ми даде верния старт на актьор творец и смисъла на занаята: начин на живот, а не професия. Благодарение на тях двете съм тук, където е трябвало да бъда.

– Имате двама синове – Йордан и Михаил, които са ученици. Имате ли впечатления кои са най-изявените различия между образованието в Америка днес и онова, което сте имали в България?
– Разликата е огромна. Светът е вече друг. Той си идва със своите изисквания, политика и социални промени. И от там, образователната система се променя. Спомням си колко против образователната система по мое време беше дядо ми в сравнение със системата, по която той се е образовал. Та сега и аз като него ли? Независимо дали съм съгласен с „новото“ съвременно, то е такова, каквото е. Да, моето образование в сравнение със съвременното бе значително по-обширно и задълбочено. Четяхме книги! Учихме и знаем и двете страни на реалността. Но днешното поколение чете медии и заглавията на статии, не статиите – нямат търпение, нужда (според тях) и още по-малко – интерес. Друг ритъм, друга нагласа и други изисквания на реалността – друг мироглед и нови порядки. Но има все още от онези млади хора, които предпочитат „старата“ система! В крайна сметка, реализацията на човек и резултатите доказват правотата и полезността на една образователна система.

– Вие самият преподавате актьорско майсторство в своята школа и често гостувате в България. Какъв е вашият подход към младите актьори, кое е най-ценното, на което искате да ги научите?
– В срещите през последните няколко години с актьорите от Screen Acting Academy и с участници в клиниките (кратки интензивни практически занимания), които организираме с Павлина Величкова и които предстоят да се проведат със съдействието на Национален фонд „Култура“, предавам най-нови знания за работа пред камера. Споделям опит, изцяло обоснован на личните и професионалните ми постижения за 40 години на два континента. Подготвям и възпитавам, мотивирайки индивидуалности. Аз не приемам „общия знаменател“, формула за изграждане на актьор артист. Работата ми с младите хора е строго индивидуална и насочена към всяка отделна личност. Но не само като талант, а най-вече като човек. Ние сме родени първо човеци и после ставаме творци. За съжаление, в днешно време повечето школи не обръщат внимание на всеки поотделно – нямат време и не е рентабилно, казват… Тъжно. Светът се гради от личности и прогресира благодарение на тяхната уникалност, различност и малко творческа лудост, ако щете. Те са генераторите на идеи, а останалите са просто изпълнители. Аз търся, подготвям и мотивирам генератори артисти, а не актьори изпълнители.

– Кои са разликите, които ви правят впечатление, сравнявайки студентите актьори у нас и колегите им в Щатите? А може би приликите са повече?
– Никога не сравнявам своите студенти или колеги. Всеки е строго индивидуален и уникален сам за себе си. И в това е прекрасното на артиста! Ако говорим за начин на работа и отношение – да, разликите са съществени. Базират се на култура, традиции, манталитет и най-вече – отношение. Американските студенти са значително по-освободени от съобразяване с обстоятелства и самокритика. Отношението им към процеса, а и към индустрията, е базиран на личното „Аз“ като независими творци. Имат безгранично самочувствие, но не като личности, а като професионалисти. От там – и респект към процеса със завидна дисциплина и организираност. Не ги е страх, а и нямат задръжки да се „хвърлят“ в работа, без да се замислят. Разбира се, говоря за множеството. Българските студенти обаче са значително по-изобретателни и креативни! Определено по-дълбоки и обогатени с емоционалност и чувствителност. Особено личи общата култура на българския студент – носи я генетично. Тази оригиналност и уникалност обаче са обременени със задръжки от съобразяване, самокритичност и най-вече страх и липса на освободеност. Въпреки всичко, ако на български студент, а и колега, се даде шанс чрез провокативен и предизвикателен подход за разкрепостяване и изява, резултатите са безценни. Българският студент има нужда от мотивация, вяра и доверие в себе си. Ако успее да надскочи „общоприетото“, американските им колеги само могат да се учат и възхищават на българския талант и изобретателност. Но аз обичам всички студенти, независимо откъде са и кои са. Всеки трябва да получи шанс да изрази себе си. Аз само окуражавам, мотивирам и помагам да отстояват собствения си път така, както те искат и вярват, че трябва да бъде.

– Отговорността на педагога по-тежка ли е от тази на актьора?
– Абсолютно! Ако актьорът сгреши, последствията са само за него. Но педагогът сгреши ли, последствията са пагубни. Актьорът е отговорен за себе си, докато педагогът е отговорен за бъдещето на мнозина. Не е само въпрос на отговорност, но и на житейско решение. Педагогът не само образова, но и направлява, помага за сътворение и реализация на таланта какъвто е, а не такъв, какъвто ни се иска да бъде. Актьорът може да се заблуди от его и суета, докато педагогът няма правото на заблуди, защото те ще са заблуди за студентите му. Чувството за отговорност е въпрос на морал, съвест и респект.

– Талантът или работата? Амбицията или отдадеността? Коя според вас е печелившата формула, за да бъдеш добър професионалист?
– А какво е „професионалист“? Този термин се чува отвсякъде и във всичко, а истината е, че никой дори и не може да го определи… Може би и аз не мога, но ще ви споделя това, което ме накара да се замисля върху този термин. Сами Дейвис Джуниър е танцьор; един от тримата признати за най-велики степаджии – tap-dancers, в света и до днес. Певец, актьор и хореограф. Член на великата трупа Rat Pack с Франк Синатра, Дийн Мартин, Питер Лауфорд и Джои Бишъп. Сами е на сцена от 3-годишен. Кариерата му и на сцената, и в киното е главозамайваща. Първата мегазвезда в историята на нашата индустрия, чернокож, който се жени за шведка и успява да оцелее въпреки покъртителни заплахи, критика и дори отхвърляне.

Не само успява, но и се записва в историята като най-космополитен и всестранен талант на ХХ век. На 85-ия му рожден ден журналист го пита: „Г-н Дейвис, как бихте определили себе си днес след 82 години в индустрията?“. Сами се усмихва и отговаря: „Едва сега мога да се нарека и се чувствам „професионалист“.
Това, че упражняваш дадена професия, според мен не означава, че си „професионалист“. По-скоро, профилиран творец, работник, служител и прочие. Професионалист е признание, което другите ти дават, а не название, което получаваш, защото имаш диплома. Талантът е даденост, но ако не се отработва ежечасно, и то с посока и цел, с вяра и мисия, той се обезсмисля. Талантът се изявява с работа, а работата развива таланта. Човек е амбициозен да се развие, докаже и приложи – да бъде признат. И човекът е, който подхранва творческата амбиция, но в резултат на човешкото си верую. И тогава идва отдадеността – имам талант, мога, вярвам и действам. Амбицията сама за себе си, е позьорство, не актьорство. В изкуството няма формули, има индивидуалности. Тъжното обаче е, че голям брой преподаватели създават свои „формули“ и приравняват, ограничават и заключват млади таланти в „матрица“ – под общ знаменател. Не формула, а вяра и самочувствие е нужно на твореца. Останалото е суета!

– Вярвате ли, че книгите, както и филмите, имат силата да бъдат истински учители? Които са вашите?
– „Истински“ учители е образно казано. Книгите и филмите са извор на знание и образование. Те са перспектива, изразяват верую и концепция, виждане на творци, било то от житейски опит или творческо въображение. Но в една или друга посока, всяка творба е полезна за образование и пример за размисъл. Аз съм силен привърженик на четенето, и то не само в посока даден интерес, а общообразователно. Колкото по-разширен мироглед и съответно знание има, толкова по-перспективен и обогатен е творецът. От там – и творчеството му. Не мога да определя, а и никога дори не съм се замислял коя книга или кой филм ми е бил „учител“ – всички са били и са. Във всеки период на моя живот, още от детството са се „появявали“ книги точно тогава и такива, от които съм имал нужда. Да ме провокират, замислят и образоват. Да ме обнадеждят, вдъхновят и поведат.
И всяка от тях е била „учител“. А филмите – те бяха по-скоро прозорец към онзи, непознат и мечтан свят, таен и мистичен. И пак те идваха точно тогава, когато ми трябваха, но аз не го и осъзнавах. Подсъзнателно ме „учеха“ и възбуждаха въображението ми. Онази тръпка, най-скъпа за актьора – да живее и друг, различен живот, макар и за час-два. Аз харесвам всички книги и филми, дори и тези които са ми били странни, неприемливи и дори огорчаващи. И истината е, че точно от тях най-много научих.

– Каква според вас би трябвало да е есенцията на съвременното образование?
– Каквато есенция съвремието изисква. Проблемът обаче е, че прекалено много се стараем да „модернизираме“ образованието, и забравяме откъде е тръгнало, защо и какво всъщност цели, за какво е нужно. Въпросът не е до есенция, а до начин и подход на образоване. Често вече се отричат „стари“ методи и насоки, защото били „овехтели“. Тогава, казват, са били полезни, но вече не. Толкова погрешно е това, дори само като мисъл, да не говорим за практичност. Напротив, независимо дали даден начин на обучение вече реално не може да се внедри, не значи, че не трябва да се учи и знае. Та нали от него са се родили новите начини и методи? Историята на миналото е ключът към бъдещето.
А тези, които пренебрегват историята и отричат…, те определено, ще я повторят. За мен есенцията е: индивидуално, целенасочено и максимално разгърнато образование за всеки подрастващ. Колкото по-богато е знанието, толкова по-реализирана ще бъде личността. Да образоваш някого, е различно от това да го научиш. Ако правдиво и полезно образоваш, няма начин да не се научи, живеейки и работейки с даденото вече образование. Няма нищо по-силно и възнаграждаващо от това един ден да чуеш: „Благодаря, че ме образовахте, но още повече съм благодарен, че ми дадохте възможност да се науча!“.