Проф. Алесандро Бруни, професор по славистика в Университета „Ка Фоскари“ във Венеция: Има условия за развитие на старобългаристиката в Италия

Проф. Бруни, специалист сте в областта на палеославистиката и професор по славистика в Университета „Ка Фоскари“ във Венеция. Как се вписва работата в тази област във Вашия университет на фона на много добре развитата съвременна славистика в Италия?
– Славистиката наистина има голяма традиция в Италия. Миналата година Италианската асоциация на славистите отбеляза с конференция 100-годишнината от основаването на първата катедра по славянска филология, основана в Университета в Падуа и поверена на проф. Джовани Мавер.
Венецианският университет „Ка Фоскари“, където имам честта да преподавам и да бъда един от избраните представители на професорите, доцентите и изследователите в Академичния сенат, е създаден през 1868 г. като Кралско училище по търговия. През 1954 г. е основан Факултетът по чужди езици и литератури, първият в Италия. Няколко години по-късно, през 1968 г. „Ка Фоскари“ получава правен статут на университет. Днес той има около 20 000 студенти и около 4000 млади хора го завършват всяка година. Обучението по чужди езици и литератури, в рамките на което е поставена и славистиката, има стратегическа стойност за „Ка Фоскари“. Според QS World University Rankings by Subject 2023 преподаването на „Съвременни езици“ в нашия университет е на 66-о място в света и на 3-то място в Италия.

– Имате важни публикации по палеославистика не само в Италия, а и в различни славянски и неславянски страни, включително в България. Много от тях се отнасят до средновековния български език и литература, като се започне от най-ранния период на тяхното развитие. Какво Ви привлече към старобългаристиката?
– Интересът към изучаването на славянски езици се появи много рано, няколко години преди да постъпя в университета. От първата година на обучението си в Римския университет „Ла Сапиенца“ започнах да изучавам старобългарски и новобългарски език – специално бях запален по историята на българския език, по изучаването на средновековни ръкописи и по сравняването на старобългарските преводи с техните гръцки оригинали. Запалих се по това, защото ми се стори слабо проучена изследователска област, но с голям потенциал за филологически изследвания.
Тогава си зададох въпроси, на които исках да намеря отговор. Като студент се чудех как тази малко позната писмена традиция може да бъде свързана с други европейски и световни култури и литератури. Чудех се дали филолозите могат да открият нещо ново чрез изучаването ѝ, нещо, което има стойност и значение не само за славянските култури, което е очевидно, но и за други. С други думи, мечтаех да бъда като археолог на писмеността, който чрез изучаване на език и на текстове може да открие скрито съкровище в древните средновековни ръкописи. Това беше стимулът, който ме накара да се захвана с палеославистиката.

Минаха много години, откакто си задавах такива въпроси и с ентусиазъм започнах да изучавам ръкописите. Щастлив съм не само заради факта, че намерих утвърдителен отговор на въпросите си като млад студент, но и заради това, че съм успял да превърна този интерес, тази младежка страст в професия и че мога да се посветя на научни изследвания и преподаване в тази област.

– Първата Ви публикация в България е още от 2007 г., последната е отпечатана в сп. Palaeobulgarica/„Старобългаристика“ в началото на 2023 г.
Тя е посветена на анализ на уникална българска бележка от XIII век в гръцки ръкопис от Х век, съхраняван днес във Ватиканската апостолическа библиотека в Рим. С какво Ви заинтересува този документ?
– В областта на старобългаристиката смятам, че едно от най-увлекателните направления на изследване е изучаването на среднобългарския език не само чрез анализ на литературни текстове, но и на документални източници. През последните години се интересувах от изучаването на един много специфичен феномен, който се изразява в наличието на среднобългарски бележки в полетата на гръцки ръкописи.

Преди няколко години проучих и подготвих първото издание на някои фрагменти от уникалния среднобългарски „Стихирар“, които се съхраняват в полетата на известен гръцки ръкопис, съдържащ Диалозите на Платон, който се пази днес в Парижката национална библиотека. През следващите години продължих проучванията си в тази област и изследвайки гръцките паметници, се натъкнах на т.нар. Надпис на Добрина, който попада в категорията на среднобългарските документални приписки. Намира се във византийски ръкопис от X век, съдържащ лекционар на Евангелието, който днес се пази във Ватиканската библиотека.

Въз основа на палеографско и лингвистично изследване успях да предложа ново издание на този надпис, което е по-подробно и по-прецизно от направеното преди това. Резултатите от анализа позволяват да се стигне до нова интерпретация на текста. Надписът не е договор между вдовица с финансови затруднения и анонимен свещеник, на когото тя уж би дала сина си в замяна на една нива и на материални блага (платове и храна). Вместо това той изглежда като акт за прехвърляне (бартерно споразумение) между Добрина и неговия син, свещеник Аспион.

Изследването предлага поредица от граматически и лексикални анализи на текста и се фокусира по-специално върху използването на заемки от гръцки, които са следствие от езиковия контакт между гръцкия и среднобългарския език на Балканите. Езиковите и палеографските особености на надписа, както и съпоставянето му с редица среднобългарски документи (грамоти на български царе от XIII и
XIV в.) ни позволяват да го датираме не по-късно от първата половина на XIII в. и да смятаме, че той има западнобългарски произход. Този български надпис е едно от най-ранните запазени свидетелства (или може би дори най-старото), което представя както езикови елементи, книжни по произход, така и характеристики на разговорната реч.

– Какви въпроси поставяте в доклада си на колоквиума по старобългаристика?
– В доклада си разглеждам въпроса за изследването на старобългарските преводи на старозаветните книги, което представлява една от най-трудните задачи в старобългаристиката, тъй като в проучването на тези преводи се пресичат всички основни проблеми на текстологията, историческата лингвистика, палеографията и кодикологията. По-специално, поставям въпроса за развитието на иновативни посоки в тази област – перспектива, възможна само при усъвършенстване на традиционно възприетия в славистиката изследователски метод.

В сравнение с новаторските постижения, направени в библейската наука след откриването на свитъците от Мъртво море през последните 70 години, в изследването на славянската Библия се отбелязва относително ниско ниво на развитие. От една страна, има сериозен недостиг на критически издания и изследвания върху текстовата история, а от друга – се отбелязва състояние на относителна концептуална и методологическа изостаналост. Това се случи, въпреки че през последните 30 години в изследванията по славянския Стар завет е настъпило възраждане, след като през 1988 г. в Благоевград Международният комитет на славистите на заседанието си по време на X международен конгрес на славистите в София взема решение за включването в състава на комисиите към Комитета на нова комисия, назована Славянска библейска комисия.

Относителното изоставане на славянската библейска филология има две основни причини, които са свързани една с друга. Първо, Кирило-Методиевите, старобългарските и изобщо църковнославянските преводи на Стария завет продължават да се изучават върху най-старите налични преписи, а не върху изчерпателен и строг анализ на цялата текстова традиция. Второ, филологическото изследване на старобългарските преводи почти винаги е оставало отделено от текстологическите изследвания на Септуагинта, на Еврейската Библия и на другите източнохристиянски версии. Вследствие на това славянската библеистика се намира в състояние на научна изолация, от която трябва да бъде извадена.
В моя доклад показах конкретен пример за това как промяна в методологията може да доведе до неочаквани, иновативни резултати. Говорих за най-стария небогослужебен пълен превод на Книгата на пророк Даниил, който руският дореволюционен славист Иван Евсеев е смятал за дело на самия Методий и който по езикови особености във всеки случай може да се датира не по-късно от края на IX или началото на X век. Този превод има определен ред на главите, тъй като главите 7 – 8 са поставени преди главите 5 – 6. От времето на Евсеев нататък се смяташе, че това е грешка на писарите или резултат от вторична реорганизация на текстовия материал, настъпила в славянската традиция. След внимателен анализ и съпоставка с гръцките и другите традиции се оказва, че това не е съвсем така.

В действителност старобългарският превод отразява много архаичен прототип, който е изгубен в гръцката традиция. Както се оказа, старобългарският превод има същата текстова структура, която намираме в гръцкия папирус Chester Beatty 967, датиращ от II – III век, в който също главите 7 – 8 са поставени преди глави 5 – 6. Нито един византийски кодекс и нито една друга вторична версия на еврейската Библия нямат такава структура освен папируса и старобългарския превод. Това е уникален случай на съвпадение между две писмени традиции, очевидно много отдалечени хронологически и географски една от друга, което няма прецедент в библеистиката.

Най-интересният аспект на съответствието е, че се отнася единствено до структурата на книгата и не засяга специфичните вътрешни характеристики на текста. Сравнението с други традиции, в частност с латинската и сирийската, ни позволява да покажем, че старобългарският превод предлага свидетелство с огромно значение за изучаването на историята на текста на гръцката Септуагинта и Еврейс­ката Библия.
Разгледаният случай с Книгата на пророк Даниил демонстрира неоснователността на мнението, според което старобългарските преводи на Стария завет нямат значение за решаването на текстологическите проблеми на Еврейската Библия и на Септуагинта. Напротив, доказано е, че те в някои случаи могат да имат дори по-важна текстова стойност от други християнски традиции, които са по-древни по произход. За да се открият нови изследователски посоки и да се направят иновативни проучвания, е необходимо старобългарските преводи да бъдат контекстуализирани, да бъдат извадени от научна изолация и да бъдат изследвани със съвременни методологически средства.

– Какви са плановете Ви за по-нататъшни изследвания в областта на палеославистиката, част от която е старобългаристиката?
– Точно сега съм на път да започна изсле­дователски проект в областта на палеославистиката, който наскоро беше финансиран от италианското Министерство на университетите и науката и който е озаг­лавен „The Transmission of Old Church Slavonic Texts“. Като главен изследовател, ще ръководя екип от палеослависти и научна мрежа, която включва, освен „Ка Фоскари“ също и университетите в Удине и Торино, които ще бъдат ръководени от двамата ми колеги – професорите Дж. Дзифер и Виторио С. Томелери, които са международно признати палеослависти.

Проектът има за цел да предостави нови инструменти за напредък на знанията в областта на текстовото предаване на старобългарските оригинални и преводни творби и на най-ранните произведения на Slavia Christiana. Анализът на текстовете ще се извършва съгласно строги методически указания и ще има прецизна структурна конфигурация, така че да улеснява еднаквото изследване на всеки изследван корпус. Методът, който се използва в този проект, е методът на показателните грешки, който отдавна се прилага в класическата филология.

Особено внимание ще бъде отделено и на контекстуализацията и сравнението с други текстови традиции, с византийския, среднолатинския, германския и романския контекст. Възприемането на интегриран и систематичен подход е необходима предпоставка за въвеждане на иновативни и интердисцип­линарни методологии, които благоприятстват промяната на гледната точка по отношение на миналото. Вместо да се изберат като отправна точка ограничен брой произведения, достъпни в най-древните глаголически и кирилски ръкописи, датирани приблизително между края на X и началото на XI век, ще се обърне внимание на по-късни източници, отнасящи се до XIV –XVI век, които ще съставляват ключовия период на изследването.

Днес има благоприятни условия за развитие на старобългаристиката в Италия и в други неславянски европейски страни. За да се случи това обаче, е от основно значение да се създаде синергия за увеличаване на сътрудничеството с българските учени. Да работим заедно, за да се изучават паметниците с иновативни методологии и за да може богатството на литературното и културното наследство на средновековна България да стане известно на по-широка публика. От всичко това цялото европейско общество може само да спечели.

Свързани статии:

Проф. Ива Христова, директор на Националния център по заразни и паразитни болести: Проблемът с употребата на антибиотици е особено сериозен и вече говорим за свръхконсумация Възпитание и образование – изгубени (и намерени) в комуникацията Мадлен Алгафари, психотерапевт и писател: Помним учителите си като личен пример или ако са били Учители по живеене Проф. д-р инж. Сеня Терзиева-Желязкова, ректор на ХТМУ: Фокусът ни днес е върху зелените технологии