Магдалена Гигова, радиоводещ: Радиото е тръпка, която не умира

Късметлия съм да съчетавам двете си най-любими неща – пътуването и професията

Милена МИНЧЕВА

Заклет пътешественик, любител на приключенията, който винаги е в цветно и добро настроение. Всичко това го има в предаването „Покана за пътуване с Магдалена Гигова“ всяка неделя от
17 часа по БНР.
Маги казва, че за радиото я открива баба ѝ. Естествено, тя е убедена в гениалността на внучето си и затова, когато чува, че ще има конкурс за Детския радиотеатър, веднага я записва за участие.
„Бях на 7, в I клас и още не можех да чета добре. А изпитът си беше като в НАТФИЗ – стихотворение, песничка, четене на непознат текст и изиграване на етюд. В три тура. Разбира се, наложи се да ми обяснят какво е това етюд, и когато схванах, че е просто измислена от мен сценка по зададен сюжет, нямах проблем. И без това разигравах театър с най-хубавите чаршафи от чеиза на баба ми в двора на вилата и досаждах на всички съседи да бъдат публика. Но с четенето ударих на камък. Помолих едно по-голямо момче да ми прочете гладко написаното, което аз успявах да сричам. Добре че си бях паметлива, та се направих, че го чета без грешка.
И така се озовах в Детския радиотеатър под ръководството на режисьорката Славка Матова“, реди Маги спомени за прощъпалника си в радиото.
Казва, че не е имала традиционно детство, защото винаги е била заета със записи и репетиции. Но пък е било богато на срещи и емоции. Защото кое хлапе е имало късмета да записва в продължение на цял месец всеки ден с Апостол Карамитев малко преди смъртта му? „Правихме поредицата „Приключенията на Чиполино“, които той четеше, а аз обявявах в началото и в края. Но това ми даде възможност да го опозная какъв детишар е. С цялото си уважение му казвах „другарю Карамитев“. Той веднага ми се накара да му викам „чичо Чочо“, и ми надписа един сценарий „На Магдалена от все сърце, душа и джигер“. Та се наложи после да ми обяснява какво е това джигер (черен дроб – б.р.)“, разказва радиоводещата.
Маги толкова се застоява в Детския радиотеатър – чак до XI клас, че там се шегуват, че е „чавдарче ветеран“. Благодарение на участието си в различни предавания има възможност да интервюира Емилиян Станев, Джани Родари, автора на съветския химн и баща на Никита Михалков – Сергей Михалков. Да не говорим за детските писатели, композитори и художници като Асен Босев, Николай Зидаров, Георги Струмски, Борис Карадимчев и Борис Димовски…

„Играла съм дъщеря на актьорите, които обикновено гледаме от сцената и екрана. Усещането е неповторимо, защото общуването е на различно ниво. Покойният Вълчо Камарашев се усмихваше, че е време да ме осинови, толкова често му се „падах щерка“. На радиото съм благодарна, че се научих да говоря правилно, да не закъснявам никога, защото ефирът не търпи празна тишина. Да не се боя от микрофона, а да общувам с него като с приятел, да се готвя преди интервю“, казва Гигова.
За нея радиото е тръпка, която не умира. „То си е сърбел, който изисква да го почешеш“, категорична е радиоводещата.
За сегашното си предаване – „Покана за пътуване с Магдалена Гигова“, казва, че е късметлия да съчетава двете си най-любими неща – пътуването и професията. Замисля се доста над въп-
роса кои са най-интересните места, на които е била. „Всяко място ми е интересно, защото се опитвам да се потопя, да видя, да пипна,
да помириша, дори да сдъвча всичко от местния колорит. Любопитството е движещата сила на пътешественика. И дали съм нещотърсач на битака в уж скучния Брюксел, или газя кал до храмовете покрай река Иравади в Бирма, или приказвам със знаци с жените жирафи от племето Ндебеле в Ангола, на мен ми е еднакво интересно. Благодаря на професията и късмета си, че имам възможност да видя места, където не всеки може да надникне: Елмазния фонд на Кремъл, най-скъпия хотел в Европа – „Бадрутс палас“, бункер за ритуала темазкал в Мексико или двореца на махараджата във Водадора, Индия“, разказва Гигова.
И добавя, че има стара поговорка, според която „Със свой устав в чужд манастир не се ходи“. Често ме питат: „Не те ли е страх да пътуваш сама на такива екзотични места?“. Обикновено отговарям, че ако си усмихнат, говориш езици, имаш пари и не съдиш обичаите на хората, навсякъде си добре приет.“
Маги се интересува от местните нрави и гледа да е подготвена, но се е случвало да направи гаф. Например в Индонезия подарява български парфюм на губернатора на Джакарта, който по-късно става президент. Там това се смята за намек, че човекът мирише лошо.
„Трудно ще се въздържиш да не погалиш сладко тайландче. Но ако го докоснеш по главата, и там, и в Нигерия, означава, че му желаеш смъртта. В будистки храм не бива да сядаш с крака, насочени към фигурата на бога, защото се смятат за мръсни и се тълкува като светотатство.
А в мюсюлманска страна не можеш да снимаш никого без разрешение. Може и да те арестуват, ако тайничко щракнеш жена“, споделя радиоводещата.
И разказва още интересни неща. В Сингапур например глобата за изплюта дъвка е 500 долара, за изхвърлен на улицата фас – 1000 долара. А ако носиш в метрото запалителни материали – 5000. Санитарната чистота се поддържа дори като мият светофарите и пейките със сапун. И в Европа не липсват странности. В Германия например, ако вдигнеш наздравица с безалкохолно, е лоша поличба за здравето на компанията.
Сред приятелите си Гигова е известна като „хранителен сапьор“. Неотдавна пише материал за списание „Бакхус“ със заглавие „Ужасии в чинии“ за всички стряскащи и причудливи гозби, които е опитвала в Югоизточна Азия.
„Само тях да изброя, има опасност да втрещя читателите ви. За да ги подготвя, ще цитирам съвременна китайска поговорка: „Всичко, което лети и не е самолет, и всичко, което има четири крака и не е маса, се яде“. В Азия често приемат за деликатес онова, което ние убиваме с чехъла“, казва тя. Затова не бива да се учудваме, че по улиците като хрупкав снакс се продават пържени скорпиони и хлебарки. Последните се въдят в оризищата, хранят се само с ориз и са чист протеин.
Още по-потресаващи са птичите зародиши. Почти излюпени пиленца или патенца с оперение, клюн и напълно оформени краченца се сервират сурови, подправени с малко соев сос или изпържени до златисто. В Азия ядат лястовичи гнезда от столетия. Според една от легендите, през VII век китайската армия била изтласкана от Чингиз хан на скалист остров в Южнокитайско море. В пещерите там гнездели безброй лястовици, които изграждали домовете си от собствената си бързо засъхваща слюнка. Кипнатите с джинджифил и оризова ракия гнезда били не само питателни, ами се оказали незаменим деликатес за възстановяване на мъжката сила, разказва радиоводещата. Кутия с шест почистени и готови за употреба гнезда може да достигне до 2500 долара. А една малка порцийка в държави с нисък стандарт се предлага за баснословните $50. При поднасянето им има всякакви вариации, включително и под формата на десерт, задушени с небет шекер. Последен писък в Малайзия обаче е нес кафето със стрити на прах лястовичи обиталища, заключава тя.
Впрочем всяка неделя предаването ѝ е едно от най-слушаните, защото, особено след пандемията, слушателят умира да пътува и да вижда нови неща.

Свързани статии:

4 медала за математиците Да влезеш в спор с Бор, Шрьодингер и Айнщайн Бъдещи будители Треньори от „Реал Мадрид“ работят с деца от Видин