Слава Рачева, куклена актриса: Чувството за мярка е голям учител за всички

Нейният глас е запазил звънкото си звучене и неволно те пренася в света на детството и приказките. На 85, Слава Рачева е живата история на кукленото изкуство в България, а времето се отнася с благодарност към нея и всичките над 40 години, които посвещава на сцената и детската публика. Над 30 са грамофонните плочи от съкровищницата с приказки на „Балкантон“, на които актрисата вдъхва живот с гласа си. Наред с това, Слава озвучава и дублира игрални и анимационни филми за деца и активно записва в радиотеатъра на БНР. Няколко поколения българи са отраснали с нейния емблематичен герой Педя човек – лакът брада от рубриката „Лека нощ, деца“. През 1983 г. актрисата е удостоена със званието „Заслужил артист“, а през 2009 г. получава орден „Св. св. Кирил и Методий“ за високи заслуги за развитието на културата и изкуството у нас. През май 2018 г. Слава Рачева е удостоена с наградата „Златен век“ – огърлие, на Министерството на културата за изключителния си принос в развитието и утвърждаването на българската култура и националната идентичност.
С обичаната куклена актриса разговаряме за учителите в живота – деца, родители, преподаватели, публика и всички онези волни и неволни обучители, които ни побутват напред, коригират поведението ни, придават пълнота и смисъл на стремежите ни.

Слава Рачева с най-известната си кукла, любима на поколения български деца

Чувството за мярка като учител

От достолепието на своите 85 години, Слава Рачева вярва, че животът е най-големият учител и неговите уроци никога не свършват. Едно от житейските правила, които споделя, е:
„Уважавай всеки човек такъв, какъвто е в момента и с тази даденост. Недей търси как да го направиш като себе си, и не се сравнявай с него.“

Обичта и чувствителността на актрисата към детската душа са я направили проницателен психолог за проблемите, които съпътстват днешното подрастващо поколение – липса на пълноценно общуване, живот във виртуалното пространство, тревожност. Много от децата предпочитат не живата магия на театъра, а пленителния екран на компютърните игри. „По този начин малкият човек, който е по-чувствителен, израства много потиснат и пренебрегнат. В тази среда детето не открива и не използва талантите, които може да развие по-нататък. Затова говорим, че емпатията почти липсва напоследък, защото липсата на живо общуване я потиска“, споделя Слава Рачева. И допълва, че това ежедневие поражда и проблема с изграждането на така необходимото в живота чувство за мярка. „Винаги, когато общуваш на живо с някого, разполагаш с мимиката му, жестовете, погледа, гласа, които ти говорят и ти подсказват докъде можеш да стигнеш и докъде да спестиш. Трябва да имаме вътрешен мерник, който да ни спира, когато прекалим в нещо, което искаме да наложим. Използвайки непрестанно всички тия съвременни джаджи, ние унищожихме тази възможност – да чуваш собствения си глас, да се упражняваш да изразиш мисълта си. Защото мисълта върви заедно със словото и когато развиваш нея, развиваш и общуването. Не потъваш само в собствените си мисли, а трябва и да разговаряш с останалите. Мярката и тактът също се учат в живота и най-много зависят от възпитанието. От това как възприемаш останалите, как разговаряш, не обиждаш ли човека насреща, коментирайки дадено нещо само от своята гледна точка. Да си сложиш вътрешния мерник, е голям учител за всички.“

За ролята на родителите във възпитанието
Възпитателната роля е преди всичко на родителите, убедена е Слава Рачева. „Това – да го пратим на училище, че човек да стане, е дълбоко погрешно. Ти пращаш детето до някаква степен вече изградено – и то почва да търси това, което е получило или не е получило. Не можеш обаче да заместиш това, което си дал като родител. Затова може да е клише, но първите седем години наистина са важни. За да искаш сега някой да те поздрави, да ти помогне, без дори да се познавате, то е защото вкъщи е казано, че всеки човек трябва да бъде поздравен, че трябва да помагаме. Днес се учудваме, защо никой не обръща внимание на другите – ами просто не е научен. Няма обаче такова училище, в което да те научат как въобще трябва да се държиш“, казва актрисата.
И изтъква, че родителският пример е най-силният коз на възпитанието.

За творческия хъс и избора на професия
8 септември 1944 г. е първи учебен ден за 6-годишната тогава Слава Рачева, която става първокласничка в Началното училище „Йосиф I“ в Ямбол. Исторически факт е, че същия ден, от моста на река Тунджа, децата посрещат съветската армия, която влиза в града. Не тези събитията обаче оставят най-трайни следи в съзнанието ѝ, а игрите с кукли зад проснатите на въже чаршафи в съседния двор на къщата им.
„По онова време това беше само любима игра, без нищо театрално в нея. Но истината е, че основата на кукления театър е тъкмо играта на децата с кукли и играчки. Това е умението да оживяваш предмета, с който играеш – да накараш куклата да говори, да създадеш диалог и сценарий, да покажеш героя си, пък ти да останеш скрит. Това нямаше нищо общо с моята тенденция, защото до момента, когато се явих на конкурс в Кукления театър, не бях гледала куклено представление“, спомня си Слава Рачева. Училището дава простор на творческата ѝ натура и я среща с първата ѝ учителка – Руска Драганова, и с преподавателката, въвела децата в света на представленията, декламацията, пеенето, сътворяването на пиеси и сенки – Мара Драганова.

Мечтата да бъде артистка, я води към изпитите в тогавашното Висше държавно театрално училище. Там Стефан Сърчаджиев учтиво къса 17-годишната Слава на първи кръг с препоръката да дойде пак догодина – пораснала. Така, с отлична диплома и неприета за студентка, тя се явява на обявения конкурс в Кукления театър редом с 41 кандидатки за 2 места. Тя и Катя Николова са сред избраниците на основателката на кукления театър в България – Мара Пенкова.

„Годината е 1955-а, направиха ни стажант-артистки. Тогава Театърът се премести в балетната зала на Народния театър – там започна моята кариера, това бе моето първо театрално училище. Учехме се в движение. Имахме курс по английски, по правоговор, музика. Учила съм се от всяка репетиция, всичките ми колеги са били мои учители. Мара Пенкова я слагам на първо място, защото тя беше човекът двигател, който настояваше всички да учим, защото толкова много имаше за усъвършенстване. Гледахме всички представления в Народния театър и „Сълза и смях“ – от всички актьори се учехме“, разказва Слава Рачева.
Първата ѝ роля е в постановката „Маша-загубаша“ на режисьора Атанас Илков. Десет години след като е назначена в Театъра, тя завършва задочно Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в класа на Кръстьо Мирски и Моис Бениеш. За 42 години в Кукления театър Слава Рачева изиграва близо 150 роли, сред които Макс от „Макс и Мориц“, принцът от „Пепеляшка“, бабата от „Рибарят и златната рибка“. През 1961 г. образът на Педя човек – лакът брада изгрява на телевизионния екран, а Слава Рачева въплъщава цялата си обич и талант в любимия на поколения деца герой.

Най-силното оръжие на една куклена актриса
За най-силно свое оръжие като куклена актриса тя приема удоволствието и радостта да изиграе нещо с кукла. „Играта с кукла е най-голямото ми щастие, това е моето нещо – с гласа си, с възможностите си, с отношението си да направиш куклата живо същество. Така ни учеше Мара Пенкова, която казваше: „С куклата можеш да направиш същото движение, което можеш да направиш в живота“. Друго изключително важно за една куклена актриса е да знае, че това, което казва, трябва да се чуе и разбере и на последния ред при всички деца. Много важен е и художникът, който ти подава образа. Трябва всичко да нагласяш в движение – как се движи, как говори твоята кукла. Всички тези неща ми доставяха удоволствие. Направех ли образа – дай ми да играя. Всички останали се притесняваха от публиката, а аз тогава бях в стихията си“, допълва актрисата.

Детската публика като учител
„Децата са учители за много неща. Но бих казала, че са чудесни критици. Критиката, която предлагат, е безкрайно интересна и минималистична – харесвам, не харесвам; този го искам, този не е хубав. Това е най-вярното нещо. Изпитала съм го в една наша пиеса – „Патенцето“. В нея декорът беше великолепен от естетична гледна точка, паната бяха нарисувани от чудесния художник Иван Цонев. Децата обаче не харесаха декора, чиято идея беше да е направен като детска рисунка. Те харесват своите си рисунки, но не и чуждите. Това е такова мерило, което никъде не можеш да намериш – искрено.
От друга страна: „Искам пак да дойда да гледам, защо свърши?“ – казва в края на представлението детето. Това е много показателно за артиста. Да хванеш вниманието, е толкова ценно. Да видиш залата, пълна с палави деца, умирена и спотаена в тишина. Как да подходиш, с какъв тон, как да разговаряш, за да овладееш публиката. Публиката те учи на всичко, почти както малкото дете те учи кога иска да яде“, смее се Слава Рачева.

„На своята професия съм най-благодарна за това, че ми е дала възможност да бъда с толкова много деца. Аз самата да бъда отговорна към тях и да ги науча на нещо. Специално с Педя човек имам едно изречение: „Аз съм с всички близка, защото съм била много пъти във вашите домове“. Тази близост я имам и ценя до ден-днешен.“